Коментари

  / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 1: Между две регистрирани по ЗДДС лица е сключен предварителен договор за продажба на урегулиран поземлен имот. Цената на имота е 60 000 лв. с ДДС, от които 4200 лв. се заплащат в 10-дневен срок от подписването на договора. В него съществува изрична клауза, според която четирите хиляди лева се явяват задатък, който служи като доказателство за сключването на договора и обезпечава неговото изпълнение.
Необходимо ли е доставчикът да издаде фактура и да начисли ДДС в 5-дневен срок от получаването на сумата от 4200 лв.?

Отговор: Задатъкът (капарото) представлява предварително платена парична сума, която постъпва в имуществото на лицето, което дължи непарична престация, т.е. от гледна точка на ДДС това е лице - доставчик на стоки или услуги. Задатъкът служи за доказателство, че договорът е сключен и обезпечава неговото изпълнение, а при неизпълнение служи за обезщетяване на изправната страна. По това капарото се отличава от авансовото плащане на цената по даден договор – авансът не обезпечава изпълнението на сделката (освен ако не е уговорен именно като задатък).
Съществуващите различия между аванс и задатък обаче не водят до тяхното различно данъчно третиране по ЗДДС. За данъчни цели задатъкът трябва да се приеме за плащане по доставката, тъй като парични средства на нейния получател преминават в собственост на доставчика. Не става въпрос за пари, блокирани по сметка “под условие”, с които изпълнителят на сделката не може да разполага; едва тогава може да се приеме, че плащане не е налице. Задатъкът е сума, дължима на доставчика от получателя въз основа на сключения между двете лица договор, т.е. той е част от данъчната основа на осъществяващата се между тях доставка. От тази гледна точка, плащането на задатък по облагаема доставка следва да се третира като авансово плащане по нея и да води до изискуемост на ДДС, съобразно с размера на платеното. А ако сделката бъде развалена, начисленият върху капарото ДДС ще се сторнира, като към фактурата, с която то е документирано, се издаде кредитно известие.
Ето защо в случая доставчикът трябва да издаде фактура и да начисли 700 лв. ДДС в 5-дневен срок от получаването на задатъка от 4200 лв. (данъкът се счита за включен в стойността на капарото).
Трябва да се има предвид, че приходната администрация, макар и след някои колебания във времето, достига в крайна сметка до аналогични заключения. Те се съдържат в писмо на НАП с изх. № 91-00-1 от 05.01.2009 г. относно данъчното третиране по ЗДДС на задатъка и други предварителни плащания по доставки. В него четем, че получаването на задатък обуславя изискуемост на данъка, в случай че доставката, по повод на която е платен, е облагаема (на основание чл. 25, ал. 6 от ЗДДС).
Тук следва да кажем, че според НАП предварително плащане, направено към доставчика по начин, при който той не може да се разпорежда с преведената сума преди настъпване на предвидени по договора условия, които обичайно са свързани с неговото фактическо изпълнение, не може да се счита за получено от доставчика – до момента, до който за него не възникне правото да се разпорежда със сумата. В тази връзка в писмото е даден и пример за такова плащане – плащане по „ескроу-сметка”. Става въпрос за доверителна сметка, открита в банка на името на лице - продавач, в която сумата е блокирана и се освобождава от банката в негова полза при изпълнение на определени условия (при продажбата на недвижим имот – след представяне на нотариалния акт).

  / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 2: Коя е датата на възникване на данъчното събитие за осъществено вътреобщностно придобиване на стоки (ВОП), при положение че фактурата на чуждестранния доставчик е съставена на 28.01.2010 г., а самата стока е получена от българския купувач на 04.02.2010 г. За кой месец следва да се състави протокол по чл. 117 и същият да се включи в дневниците за покупки и продажби?

Отговор:

Протоколите за начисляване на данък при ВОП се съставят в 15-дневен срок от датата на изискуемост на ДДС. А по силата на чл. 63, ал. 3 - 5 от ЗДДС, при вътреобщностните придобивания данъкът става изискуем:
- на датата на издаване на фактурата от чуждестранния доставчик на стоките, ако тя е съставена в периода от датата на възникване на данъчното събитие до 15-ия ден на следващия календарен месец, и не във връзка с направено авансово плащане;
- датата на възникване на данъчното събитие – при положение че фактурата е съставена преди тази дата;
- на 15-ия ден на месеца, следващ този, през който е настъпило данъчното събитие – в случай че дотогава не е издадена фактура от доставчика.
При ВОП данъчното събитие възниква на датата, на която би настъпило данъчно събитие при доставка на територията на страната (чл. 63, ал. 1 от ЗДДС). Или по правило ВОП ще възниква на датата, на която е прехвърлена собствеността върху стоката. При вещи, определени по своя род (които не са индивидуализирани), прехвърлянето на собствеността настъпва с предаването им на купувач, спедитор или превозвач. От тази гледна точка прехвърлянето на собствеността ще зависи от това за чия сметка е превозът на стоките (кой е сключил договора за превоз) – доставчика по ВОД или придобиващия стоките. В първия случай прехвърлянето на собствеността ще стане в момента на предаване на стоката на получателя. Ако обаче транспортът се извършва за сметка на придобиващия, прехвърлянето на правото на собственост ще настъпи още с предаването на стоките на превозвача или спедитора.
С оглед на казаното следва да приемем, че ако в случая стоките са натоварени на превозното средство и са експедирани към България на 28.01.2010 г. (или на предходна дата) и превозът е за сметка на купувача, данъчното събитие настъпва на 28.01.2010 г. или на съответната предходна дата. Тогава датата на издаване на фактурата ще се яви и дата на изискуемост на ДДС. Това предполага протоколът да бъде издаден в 15-дневен срок от посочената дата, т.е. през януари или най-късно на 12.02.2010 г. В такава ситуация документът следва да се включи в дневника за продажбите за януари или съответно февруари 2010 г. (през който месец е издаден), а в дневника за покупките – в този или в един от следващите 12 данъчни периода.
При положение че транспортът на стоките до България е за сметка на доставчика (той е сключил договора за превоз), данъчното събитие ще възникне на 04.02.2010 г., когато стоката е предадена на купувача. Тогава фактурата ще се яви предварително съставена и нейната дата няма да обуслови изискуемост на ДДС. В този смисъл се е произнесла приходната администрация с писмо на НАП с изх. № 91-00-25 от 02.01.2009 г. относно изискуемост на ДДС при вътреобщностно придобиване (ВОП) в случаите на издадена фактура от доставчика преди датата на възникване на данъчното събитие (стр. 2, т. 1.2). В такъв случай съгласно записаното в упоменатото писмо изискуемостта на ДДС следва да настъпи на 04.02.2010 г. (когато според НАП „се валидира предварително издадената фактура”) и протоколът за начисляване на ДДС за ВОП ще се издаде в 15-дневен срок от същата дата. Така той трябва да се състави в рамките на февруари 2010 г. и да се отрази в дневника за продажбите за този данъчен период, а в дневника за покупките – през февруари 2010 г. или в един от следващите 12 данъчни периода (т.е. най-късно през февруари 2011 г.).

Отговорност на държавите – членки на ЕО за неточна или неактуализирана идформация за задължените лица в регистрите по ДДС / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 3: Означава ли включването в регистръра на регистрираните по ЗДДС лица, че едно лице е регистрирано за целите на ЗДДС и кой следва да понесе отговорността, при условие, че информацията в регистрите не е актуална или е невярна?

Отговор: Съгласно разпоредбите на ЗДДС, Националната агенция за приходите създава и поддържа специален регистър на регистрираните по ЗДДС лица, който е част от регистъра на задължените лица по чл.80, ал.1 от ДОПК.
С вписването в регистъра, лицата получават идентификационен номер за целите на ДДС, пред който е  поставен знакът „BG”.
Съгласно разпоредбата на чл.104, ал.1 от ЗДДС, едновременно с връчването на акта за регистрация на регистрираното лице се издава и удостоверение за регистрация, по образец, определен в ППЗДДС.
При писмено искане от регистрираното лице, директорът на компетентната териториална дирекция на НАП издава отделно удостоверение за регистрацията по ЗДДС в чужбина по образец, определен с ППЗДДС.
Информацията за регистрираните по ЗДДС лица включва данните, описани в чл.169,ал.1 от ЗДДС, същата е достъпна и се публикува на интернет страницата на приходната администрация.
Съгласно разпоредбата на чл.169, ал.4 от ЗДДС, информацията по ал.1 се смята за известна на трети добросъвестни лица от датата на публикуване на информацията на интернет страницата на приходната администрация.
В ЗДДС е предвидена възможност за свободен обмен на информация, свързана с облагането с ДДС, в рамките на данъчните администрации на държавите – членки.
Съгласно разпоредбата на чл.177, ал.2 от ЗДДС, информацията, получена от други държави-членки, в т.ч и по елекронен път, може да се използва, като доказателство за определяне на задълженията по този закон, както и при административни и съдебни процедури. 
Във връзка с регистрацията на задължените лица по ЗДДС и възможността за тяхната идентификация, особено в случаите на осъществени вътреобщоностни доставки на стоки, се поставя въпроса за надежността на информацията, включена в регистрите на приходните администрации и получена по линия на международния обмен и по-специално въпроса относно отговорността за неточна, респ. неактуализирана в регистрите информация.
Във връзка със споменатите по-горе текстове на разпоредбите на чл.169, ал.4 и чл.171, ал.1 от ЗДДС, сме на мнение, че до доказване на противното, следва да се приеме, че трети добросъвестни лица следва да могат да се позоват на достоверността на публикуваната информация в официалните регистри на публичните администрации, свързана с регистрацията на задължените лица и отговорността от евентуална неточност, респ. неактуалност на данните следва да се понесе от държавите-членки, които поддържат този регистър и предоставят данните на заинтересованите лица.
В този смисъл е и константната практика на Съдът на ЕО, който в редица свои решения е прокламирал принципът на правната сигурност, като основополагащ във взаимоотношенията между държавата и правния субект. Същността на този принцип е задълженото лице да може да се позове на действащите към момента правни правила и норми и да разчита, че  няма да бъде подложен на каквито и да е санкции и задължения, в случай, че е изпълнил точно и добросъвестно своите задължения в границите на възможното и разумното. В този смисъл решение на Съда на ЕО по  Дело № C‑409/04, Teleos and others versus Commissioners of Customs and Excise (UK).
Въпросът за отговорността на държавите – членки във връзка с поддържането на актуалност информацията в регистрите се съдържа и в окончателния доклад на Комисията на Европейските общоности – COM ( 2007) 758 до Съвета на ЕС, относно някои ключови елементи, допринасящи за създаването на стратегия в рамките на ЕС за борба с измамите с ДДС. Съгласно т.3.3 от Доклада се отбелязва, че : „Идентификационния номер по ДДС е ключов фактор в режима на ДДС, свързан с търговията вътре в Общността. Статутът на ДДС на неговия клиент е важен елемент, по отношение на доставчика, за да реши дали може да направи неговата доставка осбободена от ДДС или не”. В този смисъл се отбелязва, че е жизнено необходимо непрекъснато да се актуализира регистъра на данъчно задължените лица, регистрирани по ДДС, с цел да се осигури необходимата правна сигурност на предприятията. В противен случай се подчертава, че когато търговец прави погрешно  заключение за ДДС статута на неговия бизнес партньор, въз основа на предоставената му информация от регистрите, същият рискува да бъде заставен от данъчните власти да възстанови неначисления от него данък. В този смисъл, категоричното становище на Европейската комисия е, че : „ Държавите –членки следва да са отговорни за информацията, която те въвеждат в регистъра и също трябва да понесат последиците за остаряла или погрешна информация в регистъра”.

  / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 4: Какво означава, солидарно отговорното лице да е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, и това е доказано от ревизиращия орган по реда на чл. 117 - 120 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс;

Отговор: На практика това е „най-финната” част от предпоставките, свързани с реализиране на солидарната отговорност, доколкото е свързана със субективния елемент на знание.
Налага се изводът, че солидарната отговорност, предвидена в чл. 177 от ЗДДС не е „обективна” по своя правен характер отговорност, а изисква доказване и на субективния елемент – „знание за невнасяне на данъка”, за да може да бъде реализирана тя по отношение на получателя по облагаема доставка. Знанието за невнасяне на данъка, предполага отношение на съучастие, респ. съпричастност към невнасянето на данъка.
Съгласно трайно установената практика на Съда на ЕО, доказателствената тежест за доказване на субективния елемент (  знание ), тежи върху администрацията. В този смисъл е  решението на съда по дело № С-384/04г. от 11.05.2006г. „COMMISSIONRS OF CUSTOMS $ EXCISE, ATTORNEY GENERAL  срещу FEDERATION OF TECHNOLOGICAL INDUSTRIES и др.”. Този основен принцип на производството е приложим и в хипотезата, когато лицето е било длъжно да знае, за което ще стане дума по-долу, като в тежест на администрацията е да докаже предпоставките, при наличието на които се приема, че е налице задължението за знание.
Съгласно разпоредбата на чл.77, ал.2 от ЗДДС, налице са две отделни хипотези, свързани с елемента на знанието, а именно :
- получателят е знаел за това, че дължимият данък няма да бъде внесен;
- получателят е бил длъжен да знае, че дължимият данък няма да бъде внесен;

В първата изложена по-горе хипотеза, се предполага умисъл, който
би могъл да бъде пряк или евентуален.
В тази хипотеза се предполага, че получателят по веригата е знаел, че дължимият от неговия пряк или предходен доставчик данък за доставката няма да бъде внесен, но въпреки това е предприел действия за осъществяване на тази доставка с цел да се облагодетелства пряко от това, респ. е допускал, че неизрядния в случая доставчик би се облагодетелствал от това.
Такива хипотези на практика ще бъдат твърде рядко срещани, тъй като доказването на този факт би било изключително трудно.

Пример : В резултат на извършената проверка се установява, че  управителя на получателя и на неизрядния доставчик са едно и също лице или управителя на едното дружество е прокурист в другото.
Също така при използване на способите за доказване, съгласно ДОПК, ревизиращите са се натъкнали на кореспонденция между тези лица, която недвусмислено говори за общите намерения да предприемат такива действия, респ. по повод на законно използвани специални разузнавателни средства, органите по НПК са се натъкнали на разговори в тази насока;
Към тази първа хипотеза би следвало да се причислят и случаите, в които лицата макар и пряко да не са знаели за намеренията на неизрядните доставчици са допускали или биха могли да узнаят за тези намерения, ако бяха проявили т.нар грижа на добрия търговец. Много важно е да се подчертае по отношение на тази хипотеза, че „съзнаването”, респ. „знанието”, че данъкът няма да бъде внесен следва да е било налице преди или най-късно при упражняването на правото на данъчния кредит за начисления ДДС по въпросната облагаема доставка.
Узнаването на същото това обстоятелство след това, не може да послужи като основание за прилагане на института на „солидарната отговорност” при тази хипотеза.

  / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 5: В практиката на приходната администрация много често се изисква от лицата да проявяват „грижата на добрия търговец”, като основание за търсене на солидарна отговорност. Къде е регламентирано това понятие и какво е неговото съдържание ?

Отговор: В правната уредба липсва изрична дефииция, относно това понятие. В съдебната практика се е утвърдило разбирането, че „грижата на добрия търговец” изисква от лицата да предприемат „всички разумни мерки в рамките на неговите възможности, които да ги гарантират, че няма да бъдат въвлечени във верига от доставки, целящи измама с ДДС”.
Така в споменатото по-горе решение на Съда на ЕО от 27.09.2007г., постановено по  Дело № C‑409/04, Teleos and others versus Commissioners of Customs and Excise (UK), в заключението си Европейският съд в Люксембург е постановил, че:
„...Член 28в, А, буква а), първа алинея от Шеста директива 77/388, изменена с Директива 2000/65, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентните органи на държавата-членка на доставката да задължават даден доставчик, който е действал добросъвестно и е представил доказателства, установяващи на пръв поглед правото му на освобождаване на дадена вътреобщностна доставка на стоки, да заплати впоследствие ДДС върху тези стоки, когато тези доказателства се окажат с невярно съдържание, без обаче да бъде установено участието на споменатия доставчик в данъчната измама, доколкото той е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности, за да се увери, че осъществяваната от него вътреобщностна доставка не го довежда до участие в такава измама.
Важно е да се отбележи, че за да се ползват от положителното решение данъчнозадължените лица, извършващи вътреобщностни доставки на стоки, следва да не са знаели или да не са предполагали извършването на данъчната измама от страна на получателя по вътрешнообщностната доставка. Недвусмислено Съдът приема, че доказателствената тежест за доказване на субективния елемент за „знанието” за измамата, следва да падне върху данъчната администрация, а не върху доставчика по вътреобщностната доставка. В това отношение ще е порочна практиката на приходната администрация да приема a priori наличието на знание за измамата от страна на доставчиците по вътреобщностни доставки, без за това да съществуват безспорни доказателства за това, които следва съгласно правилата за разпределяне на доказателствена тежест да бъдат събрани от същите органи на администрацията.
В този смисъл, като „леко пресилени” бихме могли да окачествим, дадените в т.5.2 от Указание № 24-00-9/30.06.2009г. на Изпълнителния директор на НАП критерии за „дължимата разумна грижа”, под формата на примери, свързани с „проучване стопанската надежност на доставчика, обезпечаване изпълнението на доставката, осигуряване срещу евентуално неизпълнение. Не бихме могли да не се съгласим обаче, с изложеното в цитираното Указание становище, че : „Не следва да се очаква от търговците да се предприемат други проучвания, освен достъпните и разумните, в зависимост от индивидуалните обстоятелства, характерни за търговския отрасъл и съобразно конкретните обстоятелства около отделните сделки”.
В този смисъл, на мнение сме, че в границите на разумното и възможното е да се изиска от лицата да извършат проверка относно надежността на техния пряк доставчик, която се заключава в проверка на данните и информациите, публикувани в публични регистри или които биха могли да бъдат достъпни без полагане на извънредни усилия в тази насока.
Така например за разумно и възможно бихме определили проверката на данни, свързани с търговската регистрация на фирмата в Агенцията за вписванията, с публикуваните пак там годишни счетоводни отчети, с регистрацията на доставчика в регистъра на приходната администрация, както и липсата му в официално обявените списъци на некорекни платци на ДДС и т.н.
Също като разумно и възможно бихме определили поведението на търговеца, свързано с набавянето на всички изискуеми съгласно законодателството документи,отговарящи на съдържанието на закона, с които се удостоверява доставката, доставчика, начисления данък, извършения транспорт и др.
Не бихми могли да се съгласим обаче с твърдения, че сделки, които не носят търговски риск, които са сключени при изгодни ценови и други условия, в т.ч с осигурен транспорт и застраховка, в които липсвали клаузи за получаване на неустойки при неизпълнение, както и доставки, които са сключени с новорегистрирани фирми или дружества, които нямат сериозен търговски или производствен опит и т.н, са все сделки, при които доставчикът не е положил грижата на добрия търговец и не е взел всички разумни мерки, които да го гарантират, че няма да бъде въвлечен във верига от доставки, целящи отклонение от ДДС.
Като несвързани с „грижата на добрия търговец” бихме определили мерки, съгласно които се изисква от лицето да се сдобие с информация за броя на наетите в дружеството- доставчик лица, изплатени осигуровки, наличие на собствени или наети транспортни средства и машини, закупени материали, наименование на предходните доставчици, процент на печалбата и др., респ. да се увери, че представените пред него документи, с които се удостоверява доставката и които са оформени надлежно на външен вид, не са били подправени, респ. че предлагащия стоката доставчик е действителен нейн собственик и т.н.
Поставянето на такива изисквания пред регистрираните лица е в пряко противоречие с принципа на правната сигурност, доколкото същите са извън техните възможности и на практика, изпълнявайки точно и добросъвестно своите задължения, последните не могат да бъдат гарантирани от закона, че няма да бъдат подложени на допълнителни задължения и санкции, излизащи извън границите на техния контрол.
От друга страна, прехвърлянето на отговорността на изрядните лица, за сметка на неизрядните, на практика е и в пряко противоречие с принципа на пропорционалността, който е друг основополагащ принцип на правото на Общността.
Така, в контекста на тези принципи, в споменатото по-горе решение  на Съда на ЕО от 27.09.2007г., постановено по  Дело № C‑409/04, Teleos and others versus Commissioners of Customs and Excise (UK) се постановява следното :
По отношение спазването на принципа на правната сигурност Европейският съд в Люксембург приема, че противоречи на принципа на правната сигурност възможността държава-членка, която е регламентирала условията за прилагане на освобождаването на дадена вътреобщностна доставка, като по-конкретно е посочила и списък от документи, които да се представят на компетентните органи, и която първоначално е приела представените от доставчика документи като доказателства, обосноваващи правото на освобождаване, впоследствие да задължава този доставчик да заплати полагащия се за тази доставка ДДС, когато се окаже, че поради извършена от получателя на доставката измама, за която доставчикът не е знаел и не би могъл да знае, въпросните стоки в действителност не са напускали територията на държавата-членка на доставката. Съдът също приема с мотивите си, че задължаването от страна на данъчната администрация  данъчно задълженото лице да представи убедително доказателство, че стоките физически са напуснали държавата-членка на доставката, не гарантира правилното и ясно прилагане на освобождаванията. Според становището на Съда това задължение поставя данъчнозадълженото лице в положение на несигурност относно възможността за прилагане на освобождаване за неговата вътреобщностна доставка или относно необходимостта да се включи ДДС в продажната цена при режим на вътрешна доставка.
По отношение на спазването на принципа на пропорционалността Съдът приема, че целта за избягване на данъчната измама понякога оправдава повишени изисквания към задълженията на доставчиците. Независимо от това, съгласно този принцип, държавите-членки следва да използват средства, които като позволяват ефективно да се постигне преследваната от вътрешното право цел, същевременно да се засегнат най-малко целите и принципите,въведени от съответната общностна правна уредба.
При все това всяко разпределение на риска между доставчика и данъчната администрация вследствие на извършена от трето лице измама следва да бъде съвместимо с принципа на пропорционалност.
Освен това вместо да предотврати данъчната измама, режим, който възлага на доставчика цялата отговорност за заплащането на ДДС, независимо дали той е участвал в измамата, не предпазва непременно хармонизираната система на ДДС от измамата и злоупотребата на получателя на доставката. Ако бъде освободен напълно от отговорност, последният би могъл всъщност да бъде подбуден да не изпрати или да не превози стоките извън държавата-членка на доставката и да не ги декларира за целите на ДДС в предвидените, като местоназначение държави-членки.

„Презумпцията за знание”. Начини на нейното оборване. / 28.06.2010г. / въпрос от Адвокатско дружество "Балкански и партньори"

Въпрос 5: Какво означава, изложената в разпоредбата на чл.177, ал.3, т.2 теза, че регистрираното лице е било длъжно да знае, че дължимият данък няма да бъде внесен ?

Отговор: Налице е една необорима презумпция, по силата на която, при наличие на определени обективно измерими обстоятелства се приема, че получателят е бил длъжен да знае, че начисления от неговия пряк или предходен доставчик данък няма да бъде внесен ефективно.
Доколкото, това е една необорима презумпция, оборването й означава да бъдат оспорени предпоставките, които водят да нейното възникване, като доказателствената тежест за това е в тежест на регистрираното лице – получател.
Предпоставките за възникване на тази презумпция и критериите за това следва да са такива, че да не лишават регистрираните лица от право на защита, а от друга страна ги гарантират, че те няма да бъдат несправедливо наказани.
В този смисъл  решение на Съда на ЕО по дело № С-384/04г.от 11.05.2006г. „COMMISSIONRS OF CUSTOMS $ EXCISE, ATTORNEY GENERAL  срещу FEDERATION OF TECHNOLOGICAL INDUSTRIES и др.”. Съгласно споменатото решение, презумпцията за знание трябва да бъде оборима и да не е такава, че да води до невъзможност за оборване.
Възприетите от нас критерии за знание, при наличието на които се приема, че регистрираното лице – получател е било длъжно да знае, че начисления от неговия пряк или предходен доставчик данък, няма да бъде внесен са свързани с изискването, доставката в която солидарно отговорното лице участва, да е :
- привидна облагаемата доставка;
- облагаемата доставка, която  заобикаля закона; или
- доставка, която е на цена, която значително се отличава от пазарната
Анализът на заложените в чл.177, ал.3, т.2 критерии показва, че нашият закон се е съобразил с изискването на европейското законодателство, като за възникване на презумпцията са заложени критерии, които по правило са оборими и които на практика не са невъзможни за оборване. Още повече, че изискването на закона е лицето пряко да е участвало в осъществяването на доставка, която отговоря на посочените по-горе изисквания. В този смисъл следва дълбоко да се подчертае, че липсата на пряко участие на едно лице в осъществяването на доставка, която е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отклонява от пазарната, лишава органа по приходите от възможността да го подведе под отговорността по чл.177 от ЗДДС. В този смисъл е и Указание № 24-00-9/30.06.2009г.
Видно от споменатите по-горе критерии, обществено оправдано е отговорността от заплащане на задължение на неизряден по веригата доставчик да бъде прехвърлена на регистрирано лице, което пряко е участвало в доставка със същата тази стока или услуга, независимо дали е била в същия, изменен или преработен вид, за която доставка е установено, че същата е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отклонява от пазарната.
Очевидно, това са трите хипотези, при наличието на които нашият законодател е приел, че са налице основания да се предполага, че участвайки в тази род доставки, всичките обществено укорими и неприемливи, регистираното лице е било длъжно да знае, че начисления от неговия пряк или предходен доставчик данък няма да бъде внесен. В тази връзка следва да се отбележи своеобразния подход на нашия законодател, който се явява уникален, спрямо индентични хипотези, възприети в законодателството на други държави – членки, който е отражение на разпространените форми на измама с ДДС в нашата страна. За сравнение, възприетата форма на презумпция за знание съществува и  в законодателствата  на другите страни-членки, като предпоставките за наличието на тази презумпция са по-различни в сравнение с нашия закон.